26 – 27. Октомври. 2014
София – Истанбул – Шарджа – Катманду

Здравей приключение. Автобусът ще ни откара през Пловдив и Хасково(там ще се качат русенци) до европейската част на Истанбул. От там с друг автобус до азиатската част и такси до летището(където ще се срещнем с Дени, Теди и Наско), от където хващаме самолета за Непал. Пътуването наистина беше приключение…

Автобусът влезе в Пловдив и на един светофар скоростите му просто отказаха. Два часа чакахме да дойде резервен автобус от София. До като чакахме с Любо пихме кафе в един суши бар. Там готвачът приготвяше сет с пържен рак(краб). Изглеждаше мноооооого вкусно и с Любо си обещахме да се върнем там някой ден, за да го опитаме. Любо има толкова много истории, че пътуването с него става неусетно. В продължение на три часа ми разказва как се оказал в Ирландия на студ по къси гащи. А е по къси гащи, защото тръгнал за няколко дневно пътуване до Италия, което в последствие продължило над 20 дни – 3 часа история. Ей страшен е тоя Любо, голям смях с него. Стигнахме Хасково, от където русенци се качиха в автобуса.

В приповдигнато настроение стигаме до автогарата в европейската част. Там хващаме втория рейс. Билетът ни от София важи и за него. От азиатската автогара хващаме такси до летището. Попаднахме на таксиметров шофьор, първи братовчед на Фитипалди. Караше със 150 км./ч.. Егати бастуна! Яваш, яваш бе! А той ми вика, че говори само стандартен език и не ме разбира… егати бастуна. Стигаме живи и здрави до летището за 10 минути. Кръстим се на излизане от колата, а тия ни гледат като треснати. Голям смях. Срещаме другите на терминал излитащи и вече групата е цяла. Дени днес има рожден ден и идва в супер настроение, което заразява всички ни. То и без това сме превъзбудени от очакването и малко ни трябва. До полета ни в 00:30 часа остава около час и половина, а следващата дестинация е Шарджа за прекачване на полет към Катманду.

Още преди излитането имаше проблем с полета. На един от пътниците му стана много лошо и искаше да слез. След няколко-минутен спор с екипажа, капитанът обяви, че ще се върнем на летището, за да оставим болния. Очаквано закъснение – 40 минути. Самолета се скачи с ръкава, за да слезе този човек. Последва неминуемата проверка на целия ръчен багаж в самолета. През прозореца се видя как свалят неговия багаж и в същото време качват нечий друг.

След малко от вратата се показва супер доволната физиономия на една девойка, която спеше на гейта преди полета и явно си е изпуснала самолета. Беше толкова щастлива, че се качва. Вървеше с много бавна тържествена стъпка, поглеждайки наляво-надясно всеки ред от седалки, когато преминаваше по пътеката. По-късно след кацането в Шарджа я засякохме и я заговорих. Каза, че е била шокирана, че е проспала качването и, че е била двойно шокирана, когато й казали, че самолета се връща и тя ще може да се качи ( I was shocked to realize that the plane left without me when I woke up. And I was double shocked when the airport officials told me that it is coming back to take me. I’m so happy!). И тя доволна и болният доволен, само дето ние си изпуснахме прекачването. Но и ние сме доволни.

Поглед над Шарджа от въздуха.

Още във въздуха помолихме капитана да се свърже със Шарджа, за да задържат полета. Все пак сме 11 човека, а и закъснението ни е под час. При кацането ни посрещна служител на Air Arabia, за да ни съобщи, че самолетът е тръгнал и, че следващият е в  15:00 часа. Това ни даваше 8 часа за почивка в Шарджа. Авио компанията ни осигури закуска на летището и хотел в близост до него.

На нашия полет имаше едно момче от Португалия, който също беше към Катманду и беше в нашата ситуация. Казва се Фанциско, или португалската версия на името, и тъй като не бяхме много сигурни как точно се казва го кръстихме Гошо. На 25 години е, тръгнал за Индия през Непал и без точен план на пътуване и завръщане. На приключение съм – сам той определи пътуването си. Каза, че в последните пет години задължително пътува някъде, и все така, без точен план, само с посока. Бил е в почти цяла Европа, Балканите, двете Америки. Закусвахме заедно на летището и разменяхме истории. В последствие той реши да остане в хотела, а ние да се поразходим в Шарджа.

След много освежаващия душ вече съм в лобито на хотела, където е срещата с останалата част от групата. Решихме да извикаме таксита, които за около щяха, за около 30 дирхама (около 13 лв.) да ни закарат до центъра на града. Идват такситата, казваме им да ни закарат до центъра на града (City Center), но кой би предположил, че ще ни закарат до търговски център с името City Center – греда 🙂 А таксиметровия шофьор на Любо, Теди и Дени пък беше разбрал правилно и ги закарал в центъра на града. Така се поразкъсахме малко, но после се намерихме.

За радост Шарджа се оказа доста малък град и ние в крайна сметка стигнахме до централна част с малък парк, построен по крайбрежието на лагуна. Там се срещнахме с останалите. Шарджа е изкуствено създаден град в пустинята, но не толкова впечатляващ като Дубай. Много ми напомни за „модерния” Слънчев Бряг – същите грозни бетонни гори от сгради, сбити на много близко разстояние помежду си. Основната разлика между арабския град и съсипания ни курорт е това, че в Шарджа всяка пета сграда е джамия. Имаше и малка разлика в температурата в сравнение с България. На тръгване в София имаше 5 см. сняг, а в Шарджа беше +37 градуса.

Изглед към Шарджа от към лагуната

В 15 часа, без повече усложнения, излетяхме за Катманду. Полета беше много приятен и премина неусетно. Мишо, имайки опит в Непал, още в Цариград ни раздаде бланки за входна виза в Непал.

С попълнени бланки за визи успяхме да изпреварим няколко полета с народ и така, 30 минути след кацането вече пътувахме към хотела. Той е Karma Traveller’s Home, Thamel, Kathmandu. След настаняването излязохме за по бира. Вървейки си по улицата чух българска реч, идваща от двама мъже, които в последствие се определиха като местни. Казаха, че от 3 години живеят в Азия като бизнеса им е такъв, че обикалят постоянно. Казахме им, че искаме да пием по бира някъде, а те заявиха, че ще ни заведат в най-якия бар в Катманду. Той се оказа Budha Bar – къде по-емблематично да бъдеш в Буда бар от центъра на Катманду?! Влязохме вътре, но се оказа прекалено шумно за нашите цели и решихме да търсим друго място. Благодарихме на новите си приятели и се сбогувахме с тях. Излязохме на улицата и на мен ми се чу позната мелодия, идваща от Буда бар… дали чувам Мария Илиева?! Нееее, чувам Дриско и Мария Илиева! Говорете ми за културен шок! Да пропътуваш хиляди километри, да отидеш на другия край на света, и да те посрещнат с лекето Дриско – културен шок за цялото съзнание. Намерихме един по-спокоен бар от другата страна на улицата и дръннахме по бира.

Тъй като пристигнахме след 22 часа всички магазинчета бяха затворени и ние не успяхме да видим нищо от Катманду. Утре сутрин, с полет на турските авиолинии, пристигат Верчето и Бенджи. Така групата ни ще стане пълна. Прибираме се в хотела за вечеря и лягаме, защото всички сме скапани от дългия ден.